34

Абе така, както вчера се бях замислила за сиатълския период, днес ми щукна друго. Искам да съм в щатите. Ама като казвам щатите, искам да съм в съблекалнята на Финикс Сънс /без еротико-глупостиви намеци/ и да зяпам с отворена уста. Буквално. В съблекалнята преди мач на Финикс, и да гледам как се надъхва най-най-най добрият баскетболист за всички времена /според мен/. Едно време се разцепвах да гледам и играя баскетбол. Уникални мачове. Мачове, от които ти настръхва всичко. А Сър Чарлз, просто беше най-добрия! Даже се чудя дали да съм съблекалнята на Финикс или да съм на онзи паметен all star, в който последни на терена излизат Баркли и Джордън. Как ми се иска тихичко да си седя на пейчицата и да се размазвам от поредната забивка, далечна стрелба, уникална тройка или изразена емоция. Баси. Ок де, остава ми просто да си отворя онзи големия албум,в който така педантично записвах резултати, трансфери, лепях снимки, подреждах мачове и т.н.
Иначе... "He plays everything; he plays basketball. There is nobody who does what Barkley does. He's a dominant rebounder, a dominant defensive player, a three-point shooter, a dribbler, a playmaker."
Няма такива емоции и такова горене за тая игра дейба. Сега като се сетя какъв фен съм му била, как знаех ритуалите му при наказателен удар, как умирах да гледам отново и отново чадърите му на Джордън и Патрик Юинг....
Eх, това бяха най-добрите времена на NBA според мен. Уникални баскетболисти.
А той просто беше над всички.